Ще живееш, докато има поне едно дете, което да вярва в добрия Дядо Коледа!
(„ Морозко ”. Художник Иван Билибин, 1932)
Преди доста, доста години в една далечна северна страна зад Полярния кръг живеел уединен дъртак. Той доста обичал децата, само че си нямал никакви родственици – нито синове и дъщери, нито внучета. В дългите зимни вечери седял сам пред камината и дялкал от дърво играчки – еленчета, кончета, дребни шейнички и платноходки. Бумтял огънят, радостно пращели шишарките, а старецът си мислел за децата и доста му се желало да ги зарадва с нещо. И тъкмо в нощта против Рождество Христово се сетил какво да направи. Сложил той всички играчки в чувал, качил се на ските и подкарал към близкото село. Нощта била ясна и тиха. Звездите блестящо светели, а луната огрявала пътя му.
Селото към този момент било смълчано и никой не усетил по какъв начин положителният дъртак оставял пред всяка врата своя подарък.
О, каква наслада настанала сутринта! Всички се чудели кой е донесъл тези прелестни неща. Питали, разпитвали – малко било селото, познавали се – само че никой не знаел. Най-щастливи били децата – те не питали и разпитвали, а викали: „ Благодаря ти, непознати дребосъче! ” Викали толкоз мощно, че дори старецът ги чул в своя далечен дом. Зарадвал се самотникът и за пръв път от доста време се почувствал благополучен. Дарената наслада му се върнала неведнъж и той с нови сили почнал да прави още и още играчки, с цел да зарадва още и още деца.
Така минали няколко години. Кой пръв и по кое време загатнал името Дядо Коледа, не зная, само че по този начин си и останало. Децата почнали да украсяват елхите пред домовете си, да вият венци от борови клончета, а на сутринта да благодарят на положителния Дядо Коледа. Те даже и не подозирали, че той живее толкоз близо, че това е оня белобрад дъртак, който от време на време слиза до селото и благо им се усмихва.
Една вечер Дядо Коледа седял пред камината и си мислел, че към този момент не е уединен, че детската наслада на Рождество Христово го топли през цялата година, но…
– Но какво ще стане, когато остарея? Кой ще носи дарове, когато си отида от този свят?!…
Запращяло дървото в камината, разхвърчали се искрици… Една паднала на пода, станала огромна, голяма… не, това не била искра, а положителната фея…
– Не тъжи, старче! Ти донесе толкоз благополучие на децата, че те подарявам с безконечен живот. Ще живееш, до момента в който има най-малко едно дете, което да има вяра в положителния Дядо Коледа!
Феята докоснала стареца с вълшебната си пръчица и изчезнала. Зарадвал се Дядо Коледа на невероятния подарък и траял работата си. Обикалял от ден на ден и повече села в близост и оставял своите подаръци…
Илюстрация: „ Морозко ”. Художник Иван Билибин, 1932 - commons.wikimedia.org
